Замъкът на любовта (Розовата колекция на Барбара Картланд 4)

By Барбара Картланд

Десетте години служба в Индия са приключили и графът на Рувен, Хюго, се завръща към дома, графството, което е наследил от покойния си дядо, и към годеницата си Фелисия. Хюго носи със себе си товара от миналото. Забравени чувства изплуват на повърхността. Сърцето на графа е изпълнено със смут и объркване. Каква е тайната на Хюго и какво би променила тя? Коя е Джорджина и какво място заема тя в живота на графа? Интрига и любов, тайна и възмездие ще се преплетат в едно. „Замъкът на любовта" ще разплете мрежата от лъжи, но ще успеят ли Хюго, Фелисия и Джорджина да се освободят от нея?



Барбара Картланд е една от най-успешните и всепризнати писателки на 20-ти век. Родена е през 1901 год. в Бирмингам, Англия и от ранна възраст проявява интерес към писането и журналистиката. Вдъхновена от писателката Елинор Глин, издава своя пръв ръкопис на 19 години. С това тя поставя началото на една богата и успешна творческа кариера, възлизаща на 723 романа. Пише основно исторически и съвременни любовни романи. Потапя читателите си в цветните животи на невинни героини, смели герои, любовни трепети, изпитания, битки между доброто и злото.
Барбара Картланд е била едновременно писател на любовни романи, защитник на правата на жените, авантюрист, развил се в сферата на авиацията и основател на здравна асоциация. Барбара Картланд е била противоречива за времето си личност, ярък, независим, предприемчив писател и модерна жена.

• Language: Български
• Publisher: SAGA Egmont
• Release date: Dec 24, 2021
• ISBN: 9788726991871

Book preview

Замъкът на любовта (Розовата колекция на Барбара Картланд 4)

Translated by Красимира Станчева

Original title: The Castle of Love

Original language: English

Cover layout: Grafiskstue.dk

Cover image: Shutterstock

Copyright © 2011, 2021 Барбара Картланд and SAGA Egmont

All rights reserved

ISBN: 9788726991871

1st ebook edition

Format: EPUB 3.0

No part of this publication may be reproduced, stored in a retrievial system, or transmitted, in any form or by any means without the prior written permission of the publisher, nor, be otherwise circulated in any form of binding or cover other than in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.

www.sagaegmont.com

Saga is a subsidiary of Egmont. Egmont is Denmark’s largest media company and fully owned by the Egmont Foundation, which donates almost 13,4 million euros annually to children in difficult circumstances.

ПРОɅОГ

Никой не знае какво може да се случи – най-накрая наруши тишината той и отмести погледа си от Ясина. В този жест тя прозря желанието му да прикрие болката, която го беше завладяла.

Без да мисли за последствията от действията си, Ясина постави ръка върху неговата, за да го успокои. Графът застина от докосването ѝ. Първоначално той не реагира, но в следващия миг, ръката му здраво стискаше нейната, а лицето му грейна в лъчезарие. Тогава тя опита да се освободи, но той не ѝ позволи. Сърцето ѝ заби лудо, когато графът поднесе ръката ѝ към устните си.

Ясина почувства непозната досега слабост, най-вероятно под влияние на завладелите я чувства и нови усещания. Ако можеше завинаги да останат така, за да чувства нежния допир на устните му! Ръцете на графа бяха толкова силни, че тя остана безпомощна и не направи опит да се отдръпне, когато лицата им бавно се приближиха едно към друго.

– Простете ми проявата на слабост и това, че по-рано не можах да оценя какъв верен приятел сте – прошепна в ухото ѝ той.

Верен приятел! За такава я смяташе графът и най-вероятно това никога нямаше да се промени. Но Ясина затвори очи и се укори, че е дръзнала дори за миг да си представи, че би била за него нещо по-специално от другите.

ПЪРВА ГɅАВА 1857

Звездата на Индия" се готвеше да акостира на английския бряг.

Хюго, графът на Рювен, стоеше сам на палубата, наслаждавайки се на шума на разбиващите се в корпуса на кораба вълни и свежия морски въздух. Каютата му беше удобна, но много тясна и когато времето беше задушно, както през последните няколко дни, престоят вътре беше доста неприятен.

Морският бриз развяваше гъстата му черна коса.

Останалите пасажери, които се разхождаха по палубата, и особено жените, не пропускаха да му хвърлят по някой и друг любопитен поглед.

Той беше изключително красив мъж – висок, добре сложен, с мургава кожа след десетте години, прекарани в Индия, където беше служил като офицер в деветия пехотен полк.

Сега се връщаше у дома в Англия.

Повечето дами на кораба изгаряха от желание да го заговорят, но беше всеизвестно, че графът предпочита самотата. През цялото пътуване не беше отворил дума почти с никого и дори вечеряше сам в каютата си. Хюго излизаше на палубата в ранни зори или късно вечер, когато там нямаше много хора, придружаван единствено от камериера си.

– Джорджина, казват, че съвсем скоро ще видим бреговете на Англия – подхвана приказка една млада дама, забелязвайки красивия граф наблизо.

– Може би, Летиция – отвърна приятелката ѝ – Но да се надяваме, че и времето ще бъде хубаво. Никак не ми харесват тези черни облаци.

Летиция замълча за момент и се обърна към графа, подбудена от необясним прилив на дързост.

– Сър, мислите ли, че може да излезе буря преди да стигнем Англия? – попита го тя.

Графът дори не я погледна, защото не понасяше предвзетостта ѝ. Познаваше толкова много жени като нея в Индия. Всъщност, всички съпруги на офицери бяха еднакви – единственото им занимание и забавление бяха клюките и сплетните.

– Не съм гадател, госпожице – резервирано отговори той. – Но вълнението започва да се усилва.

– Е, добре – обърна се Летиция към приятелката си, видимо недоволна от развоя на разговора. – Да отидем на другата палуба, за да потърсим поприятна компания!

Графът стисна ядно устни, но не удостои жените с по-глед, а остана загледан в морето. Корабът започваше да се люлее по-силно, вълните бясно се разбиваха в основата му. Хюго се замисли, дали наистина щеше да излезе буря, преди да са стигнали Англия.

Той се облегна на перилата и въздъхна.

Завръщането му нямаше да е никак приятно. Родителите му бяха починали още, когато беше малко момче по време на пътешествие из Европа. В Неапол ги беше застигнала епидемия от тиф и за няколко дни си бяха отишли и двамата. Макар и да беше твърде малък, Хюго знаеше, че те не можеха и не искаха да живеят един без друг.

По това време той и по-големият му брат Криспиан, бяха при дядо си, графът на Рювен.

След трагичния инцидент, Криспиан беше този, който трябваше да наследи графската титла.

Въпреки загубата на родителите си, двете момчета бяха имали сравнително щастливо детство. Дядо им беше строг, но справедлив и добър човек. Децата бяха под постоянните грижи на бавачката Сара, която въпреки опитите си да ги държи изкъсо и строго, винаги изпълняваше желанията им.

Братята нямаха други приятели за игра и затова близостта и привързаността им беше пословична. Цяло лято играеха на криеница и веселият им смях огласяше околността и замъка. Въпреки, че беше по-малкият, Хюго водеше игрите, защото Криспиан изглеждаше по-страхлив и стеснителен. Именно той научи големия си брат да се катери по дърветата, да плува, да се гмурка и да изследва местните пещери. Когато тръгнаха на училище, отново Хюго беше този, който защитаваше плахия Криспиан в боевете и караниците с другите деца.

Като по-малкият, който не е наследник на титлата, Хюго се нуждаеше от професия и кариера. Когато времето за това настъпи, дядо му предложи да постъпи в армията, а Хюго прие идеята с възторг, защото се увличаше по пътуванията из непознати места. Така стана офицер в девети пехотен полк и на двадесетгодишна възраст замина за Индия.

Тогава за последен път се видяха с брат си.

Графът усети как корабът се надигна под краката му и после отново потъна във вълните. Капки морска вода опръскаха лицето му. Изведнъж зад гърба му се чу гласа на млад мъж, вероятно от екипажа:

– Извинете, Ваше Благородие, но капитанът настоява да се приберете в каютата си. Облаците са точно над нас, а и вятърът много се усили.

Графът кимна с глава.

– Благодаря ви за предупреждението. След минутка слизам.

Морякът си тръгна и графът се изправи бавно. За миг остана заслушан в тътена на вълните и свистенето на вятъра. Тягостният звук съответстваше точно на настроението му.

Защо плахият му брат настоя да се включи в избухналата на Кримския полуостров война? Старият граф беше абсолютно против решението на своя бъдещ наследник, но Криспиан, незнайно защо, не отстъпи от решението. В крайна сметка на дядо им не му беше останало право на избор и той се беше съгласил.

През януари 1856, през последния месец от конфликта, Криспиян се разболя и малко по-късно почина от холера. Хюго беше съкрушен.

Дядо му настояваше по-малкият внук незабавно да се прибере в Англия, но Хюго не се чувстваше готов да поеме полагащите му се задължения. Така се беше изнизала цяла една година. Когато най-накрая Хюго се реши да напусне армията и да се върне вкъщи, избухна нов конфликт в Индия и той трябваше да остане на поста си.

Сега старият граф беше починал и Хюго беше единственият наследник на титлата и на замъка Рювен.

А също и на Фелисия де Лисле...

Младият граф застина, когато чу да приближават познати гласове. Летиция и Джорджина се завръщаха, този път в компанията на млад джентълмен, който най-вероятно бяха срещнали по време на разходката си до другата палуба.

Летиция изпищя, когато силният вятър събори малката ѝ модна шапчица.

– За Бога! – извика младият джентълмен. – Дръжте я здраво на главата си. Нямам голямото желание да се гмуркам в студеното море, за да вадя шапката ви, колкото и красива да е тя!

Летиция се засмя силно, така че да може да бъде чута и от Хюго.

– Сър, аз съвсем не очаквам да го сторите. Но съм поласкана от факта, че си го помислихте. Възхищавам се на смелите мъже!

– Не мислите ли, че е по-добре да се прибираме? – разтревожено ги попита Джорджина. – Един мъж от екипажа каза, че е препоръчително, а и на мен започва да ми става доста студено...

– Щом желаеш, направи го – отговори ѝ Летиция и погледна към графа, твърдо решена да предизвика вниманието и интереса му на всяка цена. – Мен не ме притеснява лошото време. Дори го намирам за вълнуващо!

Графът отново не я удостои с поглед, защото беше свикнал да слуша подобни глупости от жени, които всячески се опитваха да го заинтригуват. В Индия се беше запознал с много, повечето от които дъщери на негови колеги офицери, а в някои случаи от него се интересуваха и съпругите!

– Този мъж на перилата не е ли графът на Рювен? – попита младият придружител на Летиция и Джорджина.

– Да, той е – потвърди Летиция и се вкопчи в ръката на мъжа, когато корабът подскочи, блъснат от огромна вълна.

– Голям красавец – отбеляза събеседникът ѝ.

– Така е – съгласи се тя и се намръщи, спомняйки си за безразличието, с което я беше удостоил графът.

В следващия миг Джорджина извика.

– Суша! Това е Англия, сигурна съм! Ето там, на север!

Тя и другите двама впериха поглед в далечината, за да видят така бленуваната Англия.

Графът надигна глава, сякаш изучаваше хоризонта пред себе си. Никой от присъстващите обаче не забеляза изпълнената с горчивина усмивка на лицето му.

Със сигурност би бил много щастлив, ако можеше да види родната си страна. Но това беше невъзможно.

По време на една от битките в Индия, той беше сериозно ранен.

Хюго, невероятно привлекателният граф на Рювен, се завръщаше в родината си ослепял!

*.*.*

Замъкът Рювен, представляваше невероятна гледка. Издигаше се внушително над красивите гори и поля, с които се славеше Северна Англия. Стените бяха построени от сив камък и сега по-голямата част от тях беше покрита с бръшлян, а над течащата наблизо река имаше здрав каменен мост. Той не водеше към замъка, а право към просторната градина. Бял път, покрит с чакъл, минаваше по моста и през градината, като отвеждаше до голямото стълбище пред самия замък.

Първото помещение представляваше огромна зала, която беше и главният вход.

Именно там се бяха озовали доктор Карлтън и дъщеря му Ясина, когато пристигнаха в замъка няколко дни по-рано.

Ясина разглеждаше с възхищение Голямата зала, като забрави за всичко, дори и това, че трябва да свали шапката си. Тя обожаваше хладината, която излъчваше каменният под и облицованите с дъб стени, полирани до блясък. Момичето се прехласваше и по удивително нарисуваните семейни портрети, окачени по стените на стаята.

Тя познаваше замъка отлично, защото беше придружавала баща си при честите му визити там. Той беше семеен лекар на семейство Рювен. Постепенно с времето беше станал и добър приятел на стария граф, в резултат на което двамата прекарваха много вечери заедно в игра на карти. Графът дотолкова се беше доверил на баща ѝ, че дори го направи изпълнител на завещанието си.

– Да взема ли и вашата шапка, докторе? – попита прислужницата, която им отвори вратата.

– Да, Нанси, благодаря ви – отговори доктор Карлтън.

– Предполагам, че всички сте много заети и затова Харолд не отвори вратата, както обикновено?

Харолд беше икономът на замъка.

– Да, сър, точно така – съгласи се Нанси. – Очакваме новия господар по-късно следобед. Харолд е горе и приготвя стаята му, тъй като някои мебели трябва да се преместят. Нали новият господар е...

Нанси не можа да се сдържи и избухна в сълзи.

– Спокойно, спокойно – опитваше да я окуражи докторът, предлагайки ѝ ръка за подкрепа.

– Сър, всичко случило се е ужасно! – продължаваше да хлипа Нанси. – Бедничкият господар Криспиан почина от холера миналата година. После през февруари почина и старият граф, а сега и новината, че господарят Хюго е...

Нанси отново избухна в плач. Ясно беше, че няма сили да изрече думата „сляп".

– Нанси – каза доктор Карлтън, – трябва да си приветлива. Не е хубаво, ако новият граф се завърне вкъщи и завари унили и тъжни хора, нали така?

Нанси кимна с глава и избърса сълзите си.

– Прав сте, сър – успокои се тя и взе шапките и ръкавиците на доктора и на Ясина. – Ще желаете ли да изчакате в библиотеката?

– Всъщност, да! Ще наредиш ли да донесат чай?

– Разбира се, сър! А за госпожицата?

– За мен не, благодаря – отвърна Ясина.

Нанси направи поклон и с бърза стъпка се отправи към